Зъболекар спасява 150 000 наши воини от плен

С помощта на Фритьоф Нансен и краля на Швеция калоферецът ги връща у дома

Д-р Недю Бояджиев (първият отляво) с офицери по време на Балканската война

Първата световна война завършва катастрофално за България. През 1918 г. страната е капитулирала с 800-хилядна войска. Това са почти всички работоспособни мъже, а процентно спрямо броя на населението това е най-голямата военна сила в света.

В сраженията сме дали над 100 000 жертви, още толкова се връщат осакатени. Рядко има у нас къща, която да не е почернена. Над 150 000 воини са взети в плен в замяна на това България да не бъде окупирана от победителите. След подписването на Ньойския мирен договор те трябва да бъдат освободени, но съдбата им с години остава нерешена.

Един скромен и сърцат зъболекар от Калофер на име Недю Бояджиев смайва света с каузата си да помогне на пленниците да се завърнат у дома. През 1920 г. той захвърля клещите и тръгва да тропа по височайши порти из Европа, за да даде свободата на над 100 000 български пленници, забравени от победителите. За България катастрофата през 1918 г. е много по-тежка, отколкото за другите победени страни във войната. В сравнение дори с Германия орязаните ни територии и репарациите по силата на Ньойския договор са нелогично големи, чудовищни и непосилни. Когато всички други военнопленници – англичани, германци, руснаци, французи, унгарци и пр., са вече по домовете си, нашите гладуват и студуват по лагерите в Сърбия и Гърция. През 1920 г. Обществото на народите вече смята хуманитарната си мисия около болните, ранените и пленените във войната за приключена. Сам върховният комисар за пленниците Фритьоф Нансен е освободил 437 000 души, а близо 150 000 от тях е измъкнал от каторгите в Сибир. На всеки норвежкият учен издава т.н. Нансенов паспорт – удостоверение с подписа му, което се признава от властите по света и служи като легитимация. Всекиму, но не и на българите. Положението на пленниците е ужасно. Липсват им жилища, храна, лекарства, епидемия от “бяла чума” (испански грип) ги мори. “Освен това дългата и жестока война бе променила характера на воюващите и всички бяха станали груби и жестоки. Настъпило беше всеобщо озверяване”, казва д-р Бояджиев.

Д-р Бояджиев е завършил ветеринарна медицина в Лион, стоматология в Париж и е специализирал протезна техника в Монреал. В Балканската война е единственият зъболекар в българската армия. През 1920 г. той тръгва сам със свои средства да спасява сънародниците си. Снабдява се с паспорт на полски гражданин от легацията в София, защото иначе е невъзможно да напусне окупирана България. По онова време Полша е съвсем нова държава и никой още си няма понятие кой е поляк и кой не е. Промъква се в Сърбия и пътува до Загреб в конски вагони, натъпкани с руски емигранти. Той често сменя влаковете, спи по ханове и върху куфара си, докато се добира до Швеция. В Стокхолм се среща с Доминик Мърфи, консул на САЩ в града и бивш такъв в София, който е участвал в подписването на Солунското примирие. Американецът се разтичал и издействал на д-р Бояджиев аудиенция при принц Карл, брат на краля и председател на шведския Червен кръст.

Там докторът излага мисията си и доказва правотата на българската кауза: “Давам дума върху моите побелели коси, че няма да спра моите действия, докато българските пленници не се завърнат в родните си огнища”, декларира принцът. Въвлечен е и видният норвежки професор Ординг, който заминава за Християния (дн. Осло), за да алармира Фритьоф Нансен. Така в Скандинавия бързо възниква група от влиятелни застъпници на българската кауза, които действат официално чрез Червения кръст и посланиците на страните победителки, както и неофициално чрез личните си връзки за освобождаването на пленниците. Д-р Бояджиев неуморно снове из европейските столици като координатор на групата.

През 1922 г. Нансен докладва пред Обществото на народите, че и българските пленници са освободени. Д-р Бояджиев се връща в България и носи списък на лицата, съдействали за българската кауза. По него тогавашният министър-председател Александър Стамболийски раздава всекиму по един орден. Само докторът отклонява отличието на Министерството на войната, но приема шведския орден “Полярна звезда”. В същата година д-р Недю Бояджиев става почетен генерален консул на Швеция в София и остава на поста 20 години. Умира през 1948 г., след като е подарил къщата си в Калофер за родилен дом.

В българските истории преди, пък и след 10 ноември бегло се споменава за българските пленници и нито дума за техния спасител. От 20-те години бул. „Александър Дондуков“ е прекръстен на “Принц Карл Шведски”. След 1944 г. народната власт му слага името “Ген. Бирюзов”, а после отново е преименуван на „Дондуков“. В София в район „Оборище“ има ул. “Мърфи”, а по това време малка уличка е кръстена и на Фритьоф Нансен. След строителството на НДК тази уличка се превръща в широк лъскав булевард, заради който днес името на големия учен, пътешественик и правозащитник задържа своята популярност в столицата. А д-р Бояджиев тъне в забрава без за подвига му да се кове място в народната памет. Всъщност се оказва, че е известен повече с постиженията си в стоматологията. За него пише в брой на сп. “Стоматология” от 1977 г. Там той е споменат като новатор в занаята си, написал пръв у нас труд за изправяне на ортодонтски аномалии.

 

Подобни статии